Бавно отварям очите си.
Усещам болки по цялото си тяло, но… аз съм жив! Лежа на леглото в дома си и
постепенно лентата на спомените ми се връща назад, което ме кара да осъзная
какво ми се е случило. За бога – не трябваше ли сега да лежа на дъното на една улична
шахта? Сънувал ли съм? Да! Било е само сън!
- Тя е в болницата, а ти си лежиш спокойно в
това легло! – чух глас. Огледах се, нямаше никого, а този глас…? - Времето минава, какво чакаш още! И не , не
си сънувал! Спомни си!
В главата ми забушува
буря. Последните няколко часа се завъртяха в съзнанието ми. Обзе ме чувство на
вина.
- Не е било сън? Значи, аз наистина паднах в
онази шахта, а тя… тя е в болницата! Жива ли е? – Реалността си стовари отгоре
ми и почти ме смачка. – Боже, ако можех
да върна времето, само няколко часа, само толкова! – изплаках тези думи от
дъното на душата си .
- И какво ако можеше? - чух отново гласът. – Какво ще е да е
по-различно?
- Ще имам възможността да поправя грешката
си! – извиках аз. - И ще го направя! Не
разбираш ли? – не знам на себе си ли говорих или на този странен глас, но бях напълно искрен в
думите си. – Аз я изоставих в най-тежкия и момент! Вместо да се кача в
линейката с нея, да и държа ръката и да и говоря, за да и вдъхвам кураж, аз
избягах. Да, избягах! И знаеш ли защо го направих? Защото ме беше страх. Страх
от трудното настояще, което мислех, че ме очаква с нея. Аз съм страхливец! По
-лесно ми беше да се напия, като се облягах на фалшивата илюзия, че това ще
притъпи чувството ми за вина. И какво стана, знаеш ли? Бях толкова пиян, че
след като си тръгнах от бара, едвам държейки се на краката си, не видях предупредителната
табела и паднах в отворената шахта пред мен. Господи, предадох един живот и
себе си!
Гласът мълчеше. Дълго мълчах
и аз. Тогава той ми каза:
- Сега имаш възможността да поправиш грешката си. Ако си искрен и наистина вярваш в думите си, върви и заслужи прошката си. Само така ще намериш покой.
- Ще го направя! – изрекох уверено аз, станах от леглото, тръгнах към вратата и развълнуван започвах да се обувам. – Животът е пред мен и …
- Чакай, животът всъщност не е пред теб, а….
Не го чух. Излетях от
жилището си и гласът остана далеч зад мен. Бързах, тичах и не спрях, докато не
стигнах до болницата, където беше тя – единствената за мен! А аз съм най-
големият глупак на света!
Спрях пред стаята и. Поех
си дълбоко дъх и влязох. Тя спеше.
Приспали са я. Може би, заради болките. Беше толкова красива, въпреки че беше
станала кожа и кости. Болестта не искаше да я напусне, а тя си бореше с нея
всеки ден. А аз какво направих? Реших да я оставя. Не исках животът ми да бъде
обременен, исках радост и безгрижие.
Приближих се до нея,
наведох се, погалих я по косата и тихичко и прошепнах в ухото:
- Прости ми!
Очите и потрепнаха и мъничко се отвориха, погледна ме и на лицето и се появи лека усмивка.
В този
момент усетих как тялото ми започна да се издига и полека – лека да се
отдалечава от нея. Стаята започна да се размазва. Започнах да виждам само
светлина около мен и много се уплаших.
Какво ставаше с мен?
- Ти искрено съжаляваше за постъпката си и искаше да я поправиш. Затова ти беше даден този шанс.
Отново чувах гласът и се
опитвах да осъзная казаното от него.
- Но … но аз мислех, че ще мога да поправя грешката си, че тя ще ми прости и ще продължим живота си заедно.
Гласът се засмя.
- Твоят земен път свърши с падането ти в
шахтата. Но сърцето ти е чисто и това, за което ти си мислеше, че ти е даден
втори шанс за ново начало, всъщност беше възможност да изчистиш душата и ума си
от угризенията, които те измъчваха. Както и да не разбиеш едно влюбено и
изстрадало сърце. – Изрече бавно гласът
и продължи. – Да, скоро и нейната душа ще бъде освободена и тогава двамата ще
намерите своя мир, защото истинското съжаление и искрената прошка изчистват
душата и и дават крила.
0 Коментари