"Писмо до сестра ми" - цитати и лично мнение

    Въпреки, че не успях да оценя книгата, все пак си харесах няколко цитата от нея, които споделям с вас. Само заради тях давам на романа 🌟.

    " Гледай да се грижиш за себе си! Прави нещо, което те разведрява и успокоява. Купи си нещо, което те кара да се усмихваш! Иди някъде, където се чувстваш спокойна... Не можеш да се грижиш за другите, ако ти не си здрава, физически и психически."

    " Винаги съм мислила, че в брака човек трябва да има известна свобода. Не можеш да погълнеш човека до теб, да изядеш цялото му време, всичките му мисли."

    " Никой не е длъжен да прави нещо за теб и ако е избрал да прояви загриженост, да помогне или дори да се обади, да види как си, е достатъчен повод за благодарност."

    "В живота понякога получаваме възможности тогава, когато не сме подготвени за тях. Друг път бленуваме за възможности, защото сме готови, но те не идват."

    " Разбирам хората, които умишлено странят от останалите и изживяват дните си в самота - с книгите, любимата професия, филмите, повърхностните приятелства, далеч от всеки, който може да опари душата им. Може би, те са истинските мъдреци. Защото ние, останалите, сами се обричаме да сме вечни жертви на чувствата и терзанията си. Наричаме го любов, но всъщност е безумна страст към самоунищожение. И въпреки това, я търсим и копнеем за нея, съсипвайки и себе си, и всички около нас..."

    " И все пак, явно не е достатъчно да изживееш живота си така, без да има кой да те разплаче и да те нарани, кой да изтиска душата ти като лимон, докато си кажеш, че вече нищо не ти е останало. Как бихме могли да оценим щастието, ако не сме преживели страданието?"

    " А може би чувството за вина не е чак толкова страшно. Може би е съвсем нормално да търсим в себе си отговорност за това, което ни се случва. Или пък напротив, не е ли твърде горделиво и себично да поставяме себе си в центъра на събитията, когато всъщност сме една миниатюрна частичка от калейдоскопа на този свят, който се върти ли върти, и върти, и в един момент сме в розовата дъга на безгрижието, а в следващия - някъде в дъното, в мрака, там, където е плач и скърцане със зъби?"

    " От друга страна, може би не е толкова зле да си изгубваме ума от време на време, дори намирането да боли. Какво е животът, ако не си позволяваме да сгрешим, да минем границите, да нарушим някое табу...И без това дните отлитат толкова шеметно. Ако не яхваме вятъра, ще вземе да ни изпревари това пусто време, да отпраши някъде отвъд хоризонта и никога няма да го настигнем. Ще се носим в безвремие и пустота като нещастен пътник, изпуснал влака, ужасен, че може да е бил последният. Поне в този му живот."

    Допаднаха ли ви тези мисли?

    И на мен!

    В самото начало написах, че не съм оценила книгата. Ще ме попитате защо не ми допадна? 

    Както публикувах и на страницата си, сюжетът вървеше много монотонно и на няколко пъти ме приспа - съвсем сериозно. През цялото време не успя да ме заинтригува. А самият финал наистина ме изненада, но не в положителния смисъл. Единствено в него усетих някакво раздвижване на действието, но въобще не ми се върза със сюжета. За мен, той беше неподходящ.

    Няма да пиша повече за тази книга, само за тези, които не са я чели ще кажа, че се разказва за онлайн кореспонденцията на две сестри, чрез която научаваме за нещата в техния живот. Ами, това е!

    Не ми харесва да бъда толкова критична, защото това все пак е труд, който са положили авторките, но и не мога да си изкривя душата и да пиша неща, които не мисля. Както много пъти съм казвала, всичко е въпрос на вкус и съм сигурна, че има читатели, на които романът ще им допадне. Подчертавам - тук изразявам само лично мнение и не целя да повлиявам на никого с него. Дори ще ми е интересно да се запозная с друга гледна точка, относно книгата на М. Пеева и Л. Рикспуун.