Идвай,татко!



    – Татко! - извиках аз. - Къде беше? От половин час седя тук и те чакам!
    Беше един от онези горещи и задушни летни дни, в които ти се иска да се хвърлиш в някой басейн и да не излезеш оттам, докато не се скрие слънцето. От няколко години не живеех в дома на родителите си, затова когато имах време ги посещавах. Днес реших да си дам почивка от всички задължения и да отида малко при тях. Знаех, че майка ще е  на работа, но татко от няколко месеца бе пенсиониран и трябваше да си е в къщи. Особено в тази жега! Когато пристигнах, обаче, него го нямаше. Реших да го изчакам. 
    Стоях отвън под навеса на сянка и си играх с котката, която нашите гледат от години. Измина известно време и тъкмо мислех вече да го потърся, когато погледнах към портата и видях, че се прибира.  Вървеше бавно и беше задъхан. Ами, така става като не слуша какво му се говори! Колко пъти му казвах да не излиза навън в най-горещите часове през деня!
    – Татко! Ела и сядай тук на сянка! Сега ще ти донеса вода! - казах му и тръгнах към чешмата, но той ме спря.
    – Не искам сега вода! - отрече и седна на стола под навеса. - Ела тука, да те видя.
    Седнах на другия стол до него, но реших, че няма да му се размине така без нито една дума за  това негово базрасъдство.
    – Къде ходиш в това време? - нервничех аз. - Да знаеш, ще ти се карам вече!
    – Отидох за малко до комшиите, че не ми се стоеше сам - отговори ми той спокойно, вече без да се задъхва. - Ти какво правиш?
    – Ами , татко ! Едно и също е - работа, вкъщи, детето...Сега се занимавам с планиране на партито по случай рожденният ден на внука ти. Нали ще навършва 10 години! Поканили сме всичките му приятели. Много е развълнуван и се чуди какви ли подаръци ще му донесат!
    Засмяхме се и двамата.
    –Радвам се да го чуя! - изрече татко и отново се усмихна, може би представяйки си радостта и вълнението на внучето си.
    Изведнъж  ме погледна право в очите. Усетих нещо странно в погледа му, което сякаш силно стисна сърцето ми , започнах да се задъхвам и бях готова да заплача. В този момент, той се изправи и ми каза, че е време да си върви. Отначало го гледах учудено и не можех да разбера какво става. Натискът върху сърцето ми ставаше все по - силен и непоносим. Очите ми се замъглиха от сълзи и се разплаках. 
    Плаках толкова неутешимо дори, когато се събудих. Изминаха минути, доката успея да овладея плача си. 
        – Пак се видяхме, татко! - изрекох аз на глас. - Идвай по-често в съня ми, макар и за малко, защото много ми липсваш! Другият път ще ти разкажа как е минал рожденният ден на внука ти. Идвай, татко! Когато можеш!Докато един ден се съберем отново заедно! Там! Горе!
    
    

Публикуване на коментар

0 Коментари