Пътувам. Всяка вечер, всяка свободна минута, аз пътувам към страната на мечтите. В нея няма граници, няма забрани, няма ограничения. В страната на мечтите има само щастие. Тук живея живота си, така както бих искала. Имам свободата да го моделирам по мой вкус. Тук, аз съм господарка на дните си. В страната на мечтите, времето не съществува. Мога да изживявам миговете си на удоволствие до безкрай. В страната на мечтите се срещам само с хора, които обичам. И те ме обичат. Страната на мечтите е красива. Тя няма край …
Когато бях малка, мечтаех много. Мечтаех да бъда принцеса, да посетя страната на Оз, да стана кръсница - вълшебница. И сега мечтая. Но мечтите вече не са същите. Когато бях малка, никой не се смееше на мечтите ми, дори ме насърчаваха. Мама ми беше ушила красива рокля като на принцеса. Направила ми бе и пръчица. Казваше, че е вълшебна. Само трябва да си пожелая нещо и я да размахам.. Когато порастнах разбрах, че не пръчицата е изпълнявала желанията ми, а мама. Но това не ме натъжи. Вече разбирах желанието и да ме направи щастлив…
Чаках те. Плаках и се молих. Но ти все не идваше. Срещах те единствено в съня си. Там бях щастлива. Бях с теб. Любовта ми бе споделена. Дните ми минаваха в очакване на нощите, когато отново те срещах в съня си. Забравили ме? "Скоро ще се върна. Ще поработя няколко месеца и се връщам при теб." Забравили тези свои думи? Вече дори не ми се обаждаш. Колко време мина от последния ни разговор? Месец, два? Забравил си ме! Срещнал си друга, може би. Или просто съм ти безразлична! А а…
Тя много го обичаше. Всичко започна на шега за нея. Не мислеше, че той ще се окаже точният човек. Излъга го за всичко, освен за името си. Смяташе, че е забавно. Не предвиждаше дълготрайни отношения с него. Сега, няколко месеца по-късно, той и предлагаше да заживеят заедно. Каза му, че трябва да почакат още малко време. Но не го мислеше. Искаше го толкова, колкото и той. Но се страхуваше. Страхуваше се от лъжите си, които колкото и дребни да бяха, си оставаха лъжи. Беше му казала, че живее сама с болната си майка в малко селце, …
Той не и вярваше. Тези престорени сълзи бе виждал и друг път. Всичко за него беше фалшиво и той не можеше да повярва отново на жена. И не искаше. А, сега и това с детето. "Щял да става баща. Тази жена си е изгубила ума." Той настоя, тя да махне детето. Не го желаеше. Никога не е искал да има дете. За него това бе голяма грешка и тя трябваше да бъде поправена. На другия ден, тя му се обади, за да му каже, че вече е в клиниката, където до час "проблемът" му ще бъде решен. Той въздъхна. В този момент, обаче, изпи…
- Ще избягаме заедно! - Изрече развълнувано момчето. - Знаеш, че това е невъзможно! А кой ще остане при майка? - Притеснено му отвърна момичето срещу него. - Нямаме си никого и не мога да я оставя сама. - След тези думи цялото и тяло се разтърси от плач. Момчето я прегърна. Стояха така дълго време. И двамата осъзнаваха, че се виждат, може би, за последен път. - Ще ти пиша. И когато стане възможно, ще се съберем отново и вече никой няма да може да ни раздели! Те постояха още…
Лина закъсняваше за работа. За пореден път. Автобусът спря и тя бързайки да слезе се спъна на стъпалата и буквално полетя напред. Не видя какво стана, но усети ръцете, които я държаха. За нейн късмет пред вратата на автобуса беше застанал някакъв мъж. Лина вдигна поглед към него. - Добре ли сте? - попита я той. "Господи, какъв мъж! Аз съм в Рая! Не може да е реален!" - Добре ли сте? Лина толкова се беше омаяла от него, че изобщо не чуваше нищо. В един момент…
Тя тъкмо посегна към дръжката на вратата, когато погледът и бе прикован от малко листче хартия, стърчащо изпод изтривалката. Любопитството я накара да го вземе и на него прочете: " Обичам те ". Очите и се разшириха от изненада. Започна да се чуди дали е оставено тук нарочно или е изпаднало от някой. Тайничко се надяваше да е за нея. Все още мислеше за тази бележка, когато си легна вечерта. Тогава телефонът и извибрира. Беше получила SMS. " Обичам те - започваше SMS-а. Това я накара да се изправи, а с…
Тя го погледна. Очите и изразяваха толкова много емоции. Надяваше се да види искрата в неговите. Но там нямаше нищо. Погледът му беше вял и не изразяваше никаква емоция. "Това ли беше? Нима това е краят?" - питаше го тя, с очи. - Знаеш, че не те обичам - прошепна той. - Без чувства, помниш ли? Ти го поиска. - Тогава мислех така, признавам. Но сега...- малка сълза се плъзна по бузата и. - Не, не казвай нищо повече! Няма да има никакво значение! Не си го причинявай! …