"Влакът на сираците" от Кристина Клайн

    Идеята за романа се заражда, когато Кристина Клайн гостува на своята свекърва, където прочита разказ за т.нар. Влакове на сираците, пътували из Америка в периода между 1854 и 1929 г. Твърди се, че в тях са превозени към двеста хиляди деца, в търсена на дом за тях.

       Кристина Клайн е силно заинтригувана от тази история и започва свое проучване, което и помага в оформянето на книгата. Нейната цел е разказа да се доближи максимално до истината и да бъде исторически достоверен.
       В края на романа, авторката обяснява, че той не би могъл да съществува без самите пътници на влаковете. Тя е имала възможността да се запознае с шестима от тях, да чуе техните истории и по този начин да напише  роман , който ни среща с един "необичаен и малко непознат епизод от нашата история".

Моли само кимаше с глава, докато Вивиан описваше усещането да зависиш от милостта на непознати. Тя знаеше много добре какво е да прекършиш собствените си склонности, да се насилваш да се усмихваш, а да си безчувствен. С течение на времето вече дори не познаваш личните си нужди. Благодарен си дори на най-малката проява на любезност, а после, когато порастваш ставаш подозрителен....Много по-често виждаш лошата страна на хората....Така се оформя личността ти. Знаеш прекалено много и това те прави предпазлив. Ставаш страхлив и недоверчив. Не изразяваш емоциите си естествено, затова се научаваш да си придаваш друг вид. Преструваш се. Показваш съпричастност, която в действителност не изпитваш. Научаваш се да преживяваш и ако имаш късмет, да приличаш на всички останали, въпреки че вътре в себе си си опустошен.

       Този откъс от книгата напълно описва една от героините, а именно Моли. Тя е на прага на пълнолетието, когато е осъдена на 50 часа обществено полезен труд. Благодарение на своя приятел Джак, моли получава възможността да отработи наказанието си в дома на възрастната дама Вивиан като и помага в разчистването на препълнения и таван с кашони.
       Моли започва да ходи в нейния дом всеки ден, отначало изпълнена с нежелание. Но с всяко следващо посещение, двете започват да стават все по-близки. Едно от нещата, които ги сближава е факта, че и двете са сираци.  Но това, което истински докосва сърцето на Моли е историята на Вивиан. История за нейния път, който започва с един от влаковете на сираците. 
       Тинейджърката изпитва искрено желание да помогне на 91-годишната жена, която пък най-после решава да разкаже своята история и да намери утеха в спомените си.
       Семейството на Вивиан се преселва  в САЩ с надеждата за по-добър живот, но пожар изгаря всичките им мечти. Тогава тя загубва своите родители и е качена на влак с други деца сираци, който ги превозва до новите им домове.
         Моли пък изгубва баща си в автомобилна катастрофа, а майка и влиза в затвора и тя остава сама на този свят. Прехвърляна от семейство в семейство, Моли се научава да се пази като крие истинската си същност и страни от хората.  
       Съдбата не случайно ги събира. Те ще се опознаят благодарение на историята на Вивиан.
       Не е лесно да четеш тази книга и да останеш безпричастен. Искаше ми се да съм там, за да мога да помогна на героинята. Искаше ми се да оскубя косите на гадните осиновители. Да, вживях се, почувствах книгата и усетих емоциите, които тя ни предава.
       След като прелистих и последната страница, умът ми бе запълнен с много въпроси. Как са се чувствали тези деца, когато са ги качвали по влаковете? Какво са си мислели? Дали са се страхували или пък са били изпълнени с хубави очаквания? Колко от тях са успели да намерят сигурен дом?
       Трябва да сме благодарни на съдбата, ние, които имаме семейства и домове, в които израстваме. Да благодарим на нашите родители за техните грижи, за това, че можем да тропнем с крак и да им се опълчим, но въпреки това, те да продължават да ни обичат.



Публикуване на коментар

0 Коментари