9 март 2018 г.

"Влакът на сираците" от Кристина Клайн

    Идеята за романа се заражда, когато Кристина Клайн гостува на своята свекърва, където прочита разказ за т.нар. Влакове на сираците, пътували из Америка в периода между 1854 и 1929 г. Твърди се, че в тях са превозени към двеста хиляди деца, в търсена на дом за тях.

       Кристина Клайн е силно заинтригувана от тази история и започва свое проучване, което и помага в оформянето на книгата. Нейната цел е разказа да се доближи максимално до истината и да бъде исторически достоверен.
       В края на романа, авторката обяснява, че той не би могъл да съществува без самите пътници на влаковете. Тя е имала възможността да се запознае с шестима от тях, да чуе техните истории и по този начин да напише  роман , който ни среща с един "необичаен и малко непознат епизод от нашата история".

Моли само кимаше с глава, докато Вивиан описваше усещането да зависиш от милостта на непознати. Тя знаеше много добре какво е да прекършиш собствените си склонности, да се насилваш да се усмихваш, а да си безчувствен. С течение на времето вече дори не познаваш личните си нужди. Благодарен си дори на най-малката проява на любезност, а после, когато порастваш ставаш подозрителен....Много по-често виждаш лошата страна на хората....Така се оформя личността ти. Знаеш прекалено много и това те прави предпазлив. Ставаш страхлив и недоверчив. Не изразяваш емоциите си естествено, затова се научаваш да си придаваш друг вид. Преструваш се. Показваш съпричастност, която в действителност не изпитваш. Научаваш се да преживяваш и ако имаш късмет, да приличаш на всички останали, въпреки че вътре в себе си си опустошен.

       Този откъс от книгата напълно описва една от героините, а именно Моли. Тя е на прага на пълнолетието, когато е осъдена на 50 часа обществено полезен труд. Благодарение на своя приятел Джак, моли получава възможността да отработи наказанието си в дома на възрастната дама Вивиан като и помага в разчистването на препълнения и таван с кашони.
       Моли започва да ходи в нейния дом всеки ден, отначало изпълнена с нежелание. Но с всяко следващо посещение, двете започват да стават все по-близки. Едно от нещата, които ги сближава е факта, че и двете са сираци.  Но това, което истински докосва сърцето на Моли е историята на Вивиан. История за нейния път, който започва с един от влаковете на сираците. 
       Тинейджърката изпитва искрено желание да помогне на 91-годишната жена, която пък най-после решава да разкаже своята история и да намери утеха в спомените си.
       Семейството на Вивиан се преселва  в САЩ с надеждата за по-добър живот, но пожар изгаря всичките им мечти. Тогава тя загубва своите родители и е качена на влак с други деца сираци, който ги превозва до новите им домове.
         Моли пък изгубва баща си в автомобилна катастрофа, а майка и влиза в затвора и тя остава сама на този свят. Прехвърляна от семейство в семейство, Моли се научава да се пази като крие истинската си същност и страни от хората.  
       Съдбата не случайно ги събира. Те ще се опознаят благодарение на историята на Вивиан.
       Не е лесно да четеш тази книга и да останеш безпричастен. Искаше ми се да съм там, за да мога да помогна на героинята. Искаше ми се да оскубя косите на гадните осиновители. Да, вживях се, почувствах книгата и усетих емоциите, които тя ни предава.
       След като прелистих и последната страница, умът ми бе запълнен с много въпроси. Как са се чувствали тези деца, когато са ги качвали по влаковете? Какво са си мислели? Дали са се страхували или пък са били изпълнени с хубави очаквания? Колко от тях са успели да намерят сигурен дом?
       Трябва да сме благодарни на съдбата, ние, които имаме семейства и домове, в които израстваме. Да благодарим на нашите родители за техните грижи, за това, че можем да тропнем с крак и да им се опълчим, но въпреки това, те да продължават да ни обичат.



Няма коментари:

Публикуване на коментар