стоеше той на тротоара и поклащаше си краката.
Навел бе надолу главата,
въздишаше бавно с цигара в устата.
- Какво те мъчи? - попитах го нежно,
а той ми махна с ръка небрежно.
- Кажи ми, боли ли те нещо?
Тогава, той отвърна ми горещо:
- За болката ми няма да намериш лек!
Върви си, остави ме! Аз съм лош човек!
- Защо изричаш тези думи тежки?
Всички сме хора и си имаме болежки!
А той ми отговори със затворени очи:
- Така е, всеки греши,
но грешките ми никой не може да прости!
Пропих се и парите си на хазарт пропилях,
с много жени извърших грях!
Забравих за мойто семейство - еднички
и ги оставих сам самички!
Сега се разкайвам и много съжалявам,
да бъдат щастливи - живота си давам!
Но късно е! Късно това го разбрах
и истинската радост не познах!
Защо си още тук?
Не виждаш ли? Не струвам!
Сега си плащам и ще мизерувам!
Гледах го дълго и незнаех какво да му кажа.
Чудех се как светлината да му покажа!
- Сега не трябва да се предаваш,
а с цялото си сърце да се раздаваш!
Стани! Изправи се!
Очите отвори си и погледни се!
Силен бъди, напред върви!
И щастие на твоето семейство донеси!
Щом грешките осъзнал си,
дълго в тъмнина стоял си,
сега е време ръкави да запретнеш
и в ред живота си да спретнеш!
Че си нов човек на всички докажи,
своята вяра в тях им покажи!
Няма да е лесно, повярвай,
но за нищо ти не се предавай!
Тогава, за първи път, той поглед вдигна,
усетих как всичко в него се надигна.
Този момент видях в очите му искрата,
надеждата - нашата стара позната!
Изправи се той и бавно тръгна,
глава през рамо само извърна.
Погледна ме и леко кимна,
обърна се и тихо си тръгна.
Седя и мисля за този човек,
дали успя за грешките си да намери лек?
Дали животът ръка му подаде
или отново го предаде?
0 Коментари