Нежеланото дете

Той не и вярваше. Тези престорени сълзи бе виждал и друг път. Всичко за него беше фалшиво и той не можеше да повярва отново на жена. И не искаше. А, сега и това с детето. "Щял да става баща. Тази жена си е изгубила ума." Той настоя, тя да махне детето. Не го желаеше. Никога не е искал да има дете. За него това бе голяма грешка и тя трябваше да бъде поправена.

На другия ден, тя му се обади, за да му каже, че вече е в клиниката, където до час "проблемът" му ще бъде решен. Той въздъхна. В този момент, обаче, изпита смесени чувства. Мислеше, че това ще го успокои, но му се доплака.

***

Дванадесет години, дванадесет дълги години, а тя стоеше пред него все същата, сякаш времето за нея беше спряло. Срещнаха се случайно пред кабинета на известен в града зъболекар.

- Здравей,- каза неуверено той. - Какво правиш тук?

Точно в този момент вратата на кабинета се отвори и от там се показа едно широко усмихнато момче.

- Готов съм, мамо! - Обърна се, то, към нея. - Виж, зъбът ми е като нов.

Той ги гледаше двамата, майка и син, и тогава си спомни. Това можеше да е неговото дете, но тогава не го искаше.

- Скъпи, това е един мой стар приятел, когото не бях виждала от много години. Срещнахме се случайно, докато те чаках.

- Здравей, хлапе! - каза мъжът.

- Хей, не съм хлапе! - Сопна му се момчето. - Вече съм почти на дванайсет.

Той се скова. Погледна към нея, но тя отвърна поглед.

- Да тръгваме, скъпи. Имаме работа.

- Може би, ще се видим пак? - Каза той.

- Може би.

Забрави къде се намира и за какво беше дошъл. "Възможно ли е?" Не спря да мисли за това дори и вечерта, когато на вратата му се звънна. Отвори, а там стоеше тя.

- Знам, че се досети. - Започна тя, стоейки на прага на вратата. - Ти не искаше това дете, затова, сега, нямаш право да ме упрекваш. Аз наистина отидох онзи ден в клиниката, но не можах да направя аборта. Исках това дете. То беше част от мен. Ти така и не се обади след това, да попиташ как е минало всичко.Дори и да имах някаква надежда, със своето безразличие, ти ясно ми показа, че не те интересувам - нито аз, нито детето. Сега, синът ми мисли, че баща му е починал, докато е бил бебе и така трябва да си остане. Не разбивай живота му! - Довърши тя и понече да си тръгне.

- Може ли да го виждам?

Тя си тръгна без да му отговори. След няколко дни му се обади и така започнаха неговите срещи със сина му. Отначало излизаха тримата, но те толкова бързо се привързаха един към друг и започнаха да се срещат само двамата. Ходеха на мач, за риба, просто се разхождаха. Момчето никога не бе имало баща и сега беше много щастливо.

***

- Ти си ми като баща! - Каза му вече порастналото момче, което бе станало красив и силен мъж. - През всичките изминали години, ти ме научи на всичко, на което един баща би научил детето си. Благодарение на теб, аз не чувствах липсата на бащино рамо. Обичам те!

Сълзи напълниха очите му. В този ден, лежейки на болничното легло, той знаеше, че ги вижда за последно. Жената, която бе изоставил, стоеше до него и държеше ръката му. Детето, което не искаше, беше от другата му страна и го гледаше с любов. "Не, не можеше да му каже. Някои неща, трябва да си останат в миналото!" - Мислеше си той.

- Аз също те обичам, момче!

Те се прегърнаха. В този момент, той затвори завинаги своите очи.